Friday, April 27, 2012


Будистка икономика1
Ернст Фридрих Шумахер

„Стабилен поминък” е едно от осемте задължителни условия за последователите на „Свещения път на Буда”. Следователно е логично да има и такова нещо като Будистка икономика.
Будистките държави от своя страна са заявявали често, че не желаят да изневеряват на традициите си, така например бирманските лидери казват: „Нова Бурма не вижда конфликт между традициите си и икономическия прогрес. Духовното здраве и материално благосъстояние не са врагове, а естествени съюзници.2 или „Ние можем да комбинираме  успешно религиозните и духовните си традиционни ценности с предимствата на модерните технологии.” и „Ние, бирманците, имаме свещеното задължение да съобразяваме нашите мечти и действия с вярата си. И никога не ще се откажем от това!”
Независимо от това тези страни не се съмняват, че биха могли да моделират плановете си за икономическо развитие според правилата на модерната икономика и канят специалисти от така наречените „развити икономики” за съветници при изготвянето на новите си стратегическипетилетни, или каквито и да са там, планове. Изглежда никой не се замисля, че будисткият начин на живот се нуждае от будистка икономика, точно както модерният материалистичен начин на живот се нуждае, и е резултат от, модерната икономика. Самите икономисти, както и повечето специалисти изобщо, обикновено страдат от един вид мистична слепота, лишаваща ги от съмнението, че тяхното не е наука боравеща с някакви абсолютни, непроменяеми, безусловни истини. Някои от тях отиват дори още по–далеч, заявявайки че икономическите закони са толкова независими от мистиката и личната преценка, колкото е законът за гравитацията. Но нека не навлизаме в подробностите по аргументирането на тези изявления. Нека вместо това вземем някои основни икономически положения и погледнем как изглеждат те в очите на един модерен и на единбудистки икономист.
Общоприето е, че човешкият труд е сред основните източници на богатство. Ала модерният икономист е бил обучаван да приема труда едва ли не за едно необходимо зло, защото от гледна точка на един работодател трудът е само част от разходите, които трябва да свежда до минимум или направо да елиминира чрез автоматизиране например; от гледна точка на работника, трудът е безполезен: да работиш означава да жертваш почивката и комфорта си, а заплатата е един вид компенсация за направената жертва. Следователно идеалната ситуация за един работодател е да произвежда без работници, а за един работник – да получава заплата си без да се помръдва.
Естествено последствията от това отношение към труда и на теория, и на практика са съкрушителни. Ако идеалът по отношение на труда е той да бъде избягван, всеки метод „намаляващ трудовото усилие” е считан за нещо положително. Най–мощният от тези методи е един вид автоматизиране и се нарича „разделение на труда”. Класическият пример за такова разделение на труда е фабриката за значки, описана в „Богатството на нациите” на Адам Смит3. Нека уточним, че тук не става въпрос за типичното специализиране, практикувано от човешката цивилизация от незапомнени времена, ами за разчленяването на всеки производствен процес до такава степен, че крайният продукт да може да „се получи” най–бързо и без някой да е допринесъл за окомплектоването му с нещо повече от незначително, и в повечето случай неспециализирано, движение на крайниците си.
От будистка гледна точка функциите на труда са поне три: I. да даде на човек възможност да използва и развива способностите си; II. да му позволи да превъзмогне егоцентризма си, като се събира и общува с други хора, с които да преследва общи цели; III. да произвежда стоки и услуги, които са му необходими за нормалното му съществуване. И отново, последиците от това отношение са внушителни: за будиста да организираш работния процес така, че да принуждаваш работника да загуби човешката си същност – скучен, зашеметяващ и безнадежден,– би било почти престъпление. Би означавало наистина една по–голяма грижа за нещата, отколкото за хората; една ужасна липса на разбиране и разрушителна в духовно отношение привързаност към най–примитивната страна на земното ни съществуване. Подобно, да се бориш за свободното си време – като алтернатива на труда – би било считано за тотално неразбиране на една от основните истини за човешкото съществуване – тази, че труд и почивка са допълващи се части на цялостния жизнен процес и че те не могат да бъдат разделени без да бъдат унищожени и радостта от работата, и блаженството на почивката. Следователно от будистка гледна точка трябва да правим ясна разлика между следните 2 вида механизация: първият, който засилва човешката сила и мощ, и вторият, който прехвърля работата на човека върху някой механичен роб, отреждайки на човека ролята на обслужващ същия този роб. Как обаче да различим единия от другия?!
„Един занаятчия може сам, ако му бъде разрешено, да покаже тънката разлика между машина и пособие – казва Ананда Комарасвами, човек много компетентен по проблемите както на модерния Запад, така и на античния Изток. – Тъкачният стан е пособие, хитрина за опъване на множество нишки, които да бъдат впоследствие сплетени от пръстите на майстора; докато механичният тъкачен стан е машина. Нейната роля като унищожител на културата се състои в това, че тя върши работата, която по същността си е човешка.”4 Следователно е ясно, че будистката икономика трябва да бъде съвсем различна от икономиката на модерния материализъм, защото будистите виждат същността на цивилизацията не в умножаването на желанията, ами в пречистването на човешкия характер, формиран предимно чрез човешкия труд. Онзи нормален труд, който се извършва в условия на свобода и достойнство; който благославя своя извършител и създадените от него блага. Индийският философ Кимарапа синтетизира така нещата:
„Когато е оценена по достойнство и използвана правилно същността на труда се отнася към високите човешки умения така, както храната се отнася към физическото му тяло. Трудът храни и съживява по–извисения духовно човек и го кара да даде най–доброто, на което е способен. Трудът насочва свободния човешки избор по собствения му път и ориентира животинското у него в посока на прогреса. Трудът предоставя на човека най–подходящото поприще, където той да демонстрира собствената си стойностна система и да развива личността си.”
Ако един човек не може да си намери работа, той е отчаян не просто защото му липсват пари, ами защото му липсва и хранителния живителен фактор – дисциплиниращ труд, незаменим с нищо друго. Модерният икономист може да впрегне много мощни калкулатори в пресмятането на това, дали пълната заетост „си заслужава”, или би било по–изгодно за икономиката да работи в режим на намалена заетост, с цел да се гарантира по–висока степен на мобилност на труда и по–висока стабилност на заплатите, и т.н. Неговият единствен критерии за успех е общият обем на стоките, произведени и пласирани на пазара в един период от време. „Ако маргиналната нужда от продукти е ниска – казва професор Галбрайт в „Affluent Society”,– такава е и нуждата за наемане на последния от всички човеци на трудовия пазар.” и още „Ако... можем да си позволим някаква безработица в името на стабилността – по една „случайност” любимото нещо за всеки консерватор – тогава бихме могли да дадем на безработните всички онези стоки, които ще им позволят да поддържат нормалния си жизнен стандарт.”
От будистка гледна точка да считаме стоките за по–важни от човека и консумирането за по–важно от творческата му дейност, е пълна лудост. Това би означавало да изместим вниманието си от работника към продукта на работата му – ще рече от човешкото към подчовешкото – и е същинска капитулация пред силите на злото. Най–първото нещо при планирането на будистката икономика би била пълната заетост и първото й предназначение би било заетост за всеки, който се нуждае от „външна” работа. Не би имало нито максимизиране на заетостта, нито максимизиране на производството, а масовото наемане на жени в офиси и фабрики би било считано за признак на сериозен икономически неуспех, защото жените често нямат нужда от „външна” работа. В частност, да караш майките да ходят на работа, докато децата им са оставени на произвола, би било толкова антиикономично в очите на будисткия икономист, колкото би било изпращането на фронта на един супер–квалифициран работник за модерния му колега.
Докато материалистът се интересува предимно от стоки и услуги, будистът се интересува предимно от „освобождаването”. Но тъй като будизмът е „средният път”, той по никакъв начин не е противоположен на физическото благосъстояние. Богатството обаче не върви по пътя към освобождаването, ами по пътя към още по–голямото привързване към богатството; не към радостта от приятните неща, ами към желанията да се сдобиеш с тях и с още повече. От всичко това следва, че основният акорд в будистката икономика е простотата и ненасилието. От гледна точка на икономистите, вълшебството на будисткия начин на живот, при който невероятно малко ресурси водят до изумително добри резултати, е абсолютна противоположност на рационалността, доминираща традиционната икономика.
На модерният икономист му е много трудно да проумее всичко това. Той е свикнал да изследва „жизнения стандарт” с нивото на годишната консумация, като през цялото време приема, че един човек, който консумира повече, е по–доволен от човек, който консумира по–малко. Будисткият икономист би казал, че това е прекалено ирационален подход и че, след като консумирането е само начин за постигане на благосъстояние, целта би трябвало да е постигането на максимум благосъстояние с минимална консумация. Следователно, ако целта на облеклото е поддържането на известен температурен комфорт и приятен външен вид, задачата е това да се постигне с най–малкото възможно усилие. Ще рече чрез най–малкия годишен разход на плат и с кройки изискващи възможно най–малко зор. Възможно най–малко зор означава, че възможно най–много време и сили са оставени за артистично творчество. Би било безумно неикономично например да се занимаваш със сложни шивашки операции, както е в модерния свят, когато можеш да постигнеш много по–хубав ефект с едно майсторското увиване с нескроен плат. Би било върховна лудост да се създадеш материали, които се износват бързо, и върховно варварство да произведеш нещо грозно, половинчато или посредствено независимо колко ти струва. Казаното за облеклото важи с всичка сила за всички други човешки  потребности (и задоволяването им, бел ПЛ). Притежаването и консумацията на стоки е средство за постигане на една цел, и будистката икономика е последователно и системно търсене на методи за постигане на желаните резултати с минимум средства. Модерната икономика, от друга страна, счита, че консумирането е единствената цел и предназначение на всички икономически дейности, използващи производствените фактори земя, труд и капитал като ресурси. С две думи, първата се опитва да максимизира човешката радост, чрез оптимизиране на консумацията; втората – да максимизира консумирането, чрез оптимизирането на начините за продуктивно усилие. Не е трудно да предположим, че усилията да се поддържа начин на живот, в условията на оптимизиране на консумацията, са далеч по–малки от онези, в условията на преследване на възможно най–голяма консумация. Следователно не е учудващо, че напрежението и стресът са по–малки в, да кажем, Бирма, отколкото в Съединените щати, независимо от факта, че количеството на машините, спестяващи човешки труд,  използвани в първата страна, са нищожна част от онези във втората.
Простота и ненасилие разбира се са тясно свързани. Оптималната схема за консумиране, произвеждаща високи нива на човешко задоволство, посредством относително ниски нива на консумиране, позволява на хората да живеят без голямо напрежение и стрес, като изпълняват първата заповед на будисткото учение: „Спри да правиш зло. Опитвай се да правиш добро.” И тъй като ресурсите са ограничени за всички и навсякъде, при онези хора, които задоволяват нуждите си посредством ограниченото им използване, рискът да „се хванат за гушите” е далеч по–малък, отколкото при другите, чиято  зависимост от притока на допълнителни ресурси е станала хроническа. По същата логика за хората, които живеят в общности със значителна самодостатъчност, вероятността да бъдат въвлечени в големи конфликти и кризи е много по–малка отколкото за другите, които зависят от глобалните търговски системи.
Следователно от гледна точка на будистката икономика производството с местни ресурси за задоволяване на местни нужди е най–рационалният възможен начин на стопански живот. А зависимостта от внос от далече, и последващата нужда да произвеждаш за износ към далечни страни, е много неикономична и оправдана само в изключителни случаи и в ограничени до минимум количества. Точно както един модерен икономист би се съгласил, че повишената консумация на един човек на транспортни услуги (изминати километри, бел ПЛ.) от дома до работата е по–скоро нещастие, отколкото признак на висок стандарт на живот; така будисткият икономист би се съгласил, че задоволяването на човешките потребности от далечни източници, вместо от близки, е по–скоро провал, отколкото успех. Първият би могъл да извади националните статистики, показващи броя на тоновете отнесени към изминатите километри по националните пътища на глава от населението като доказателство за икономически растеж; докато за втория същите тези статистики биха били показател за сигурно влошаване на начините на консумация.
Друга една забележителна разлика между модерната и будистката икономика се състои в начините на използването на природните ресурси. Бернар де Жувенал, големият френски философ–политик, описваше западния човек с термини, които са подходящи и за модерния икономист: „За него нищо друго няма стойност, освен човешкото усилие. Изглежда не го интересува нито колко полезни изкопаеми разхищава, нито колко (което е и най–лошото!) жива материя унищожава. Не личи да си дава сметка, че цялото му човешко съществувание е част от същата тази екосистема, съставена от много различни живи форми, различни от неговата. Усещането му за принадлежност към някаква екосистема е притъпено. От това следва и бруталното му и безразсъдно отношение към нещата, от които зависим може би повече от всичко – водата и дърветата.”
Будистката икономика, от друга страна, препоръчва ненасилие и най–голямо уважение не само към всички живи твари, но и към дърветата, към които вниманието е изключително. Всеки последовател на Буда трябва от време на време да сади по едно дърво и да се грижи за него, докато не укрепне. Будисткият икономист може да докаже без особени усилия, че масовото спазване на това правило би позволило истински голям напредък независимо от всякаква външна за националната икономика помощ. Голяма част от икономическият упадък на югоизточна Азия (както и на много други части на Земята) се дължи без съмнение на престъпното пренебрежение към горите.
Модерната икономика не прави разлика между възобновими и невъзобновими материи именно защото нейният метод е този да сравнява и пресмята всичко посредством паричната му стойност. Така ако се вземат всички алтернативни енергоизточници, като въглища, дърва, петрол, хидроенергия, единствената разлика, която ще отбележи, е относителната стойност на единица от произведената от тях енергия. Онази опция, която е с най–ниска себестойност, е автоматически предпочитана, защото обратното би било антиикономично. От будистка гледна точка тази логика естествено не се прилага, тъй като не е възможно да бъде пренебрегната съществената разлика между невъзобновими източници, като въглища, нефт и газ, и възобновимите хидро ресурси и дървесината. Невъзобновимите блага трябва да се използват само ако е абсолютно наложително, и с изключително внимание и старание при тяхното съхранение. Безразборното или неправилното им използване е акт на чудовищно насилие и, макар да е невъзможно да се изкорени насилието по цялата Земя, за човека все пак съществува свещено задължение във всяка своя дейност да преследва идеала на ненасилието.
Така както един модерен европейски икономист не би отчел като голямо икономическо постижение изгодната продажба на всички европейски произведения на изкуството на Америка, така будисткия икономист би оценил един народ, който изгражда собствената си икономика на базата на невъзобновими енергоизточници, като паразитен – експлоатиращ капитал, вместо произвеждащ богатство. Един такъв стил на живот не би могъл да продължава много дълго и следователно не може да бъде разглеждан единствено като нещо стабилно. И тъй като залежите на невъзобновими енергийни ресурси са разпределени изключително неравностойно по земното кълбо, и са без съмнение ограничени като количество, е очевидно, че експлоатацията им с непрекъснато растящи темпове е акт на насилие спрямо природата, което ще доведе неизбежно до насилие и сред хората. Само този факт самичък би могъл да е достатъчна храна за умовете за онези (будистки) национални лидери, които не се интересуват ни най–малко от религиозните и духовните ценности на народа си и желаят страстно да прегърнат материализма на модерната икономика час по–скоро. Преди да ликвидират будистката икономика като „нищо повече от носталгична мечта”, биха могли да благоволят да преценят дали пътят на икономическо развитие, тласкан от модерната икономическа машина, води именно там, където наистина биха желали да стигнат (или води някъде другаде). Към края на своята много смела книга Харисън Браун, професор в Калифорнийския технически институт, дава следната оценка на положението:
„И така виждаме, че индустриализираното общество в основата си е неестествено и  е подложено на непрекъснат натиск за завръщане към живота на село. При него условията, предлагащи свобода на индивида не са стабилни, що се отнася до способността им да избягват условията, налагащи твърда ръка и тоталитарен контрол. И наистина, ако изследваме всички предвидени трудности, заплашващи просъществуването на индустриализираната цивилизация, трудно ще видим някаква съвместимост между постигането на стабилност и поддържането на индивидуалната свобода.”
Макар описаните отношения да са  ликвидирани вече като перспектива в дългосрочен план (а в дългосрочен план сме на онзи свят всички, казваше Лорд Кейнис), днес е хубаво да се замислим сериозно дали „модернизирането”, както го практикуваме понастоящем – без зачитане на религиозни и духовни ценности,  произвежда хубави резултати. Що се отнася до масата, резултатите изглеждат направо разрушителни: колапс на селското стопанство; море от безработни по градове и села; лавинообразно разрастване на градския пролетариат, лишен от храна както за тялото му, така и за душата му. И именно в светлината на непосредствения ни опит и на дългосрочните перспективи, размислите за будистката икономика могат да бъдат полезни на онези, които продължават да твърдят, че икономическият растеж е по–важен от духовните ценности. Защото не става въпрос за избор между „модерно развитие” и „традиционен застой”, ами за изнамирането на верния път за развитие – нещо средно между лекомислието на материалистичното и сковаността на традицията. С две думи, да открием пътищата и методите за истински „Стабилен поминък”.
Че това е възможно, няма никакво съмнение!


[1] Публикувано за първи път през 1966 г. в Asia: A Handbook,  Antony Blond Ltd., London; под редакцията на Гай Уйнт
[2] The New Burma – Economic and Social Bard, Government of the Union of Burma, 1954
[3] Богатството на нациите – Адам Смит, ..., София
[4] Art and Swadeshi – Ananda K. Coomaraswamy, Gandesh & Co., Madras

2 comments:

Ru said...

http://rpczmoskva.org.ru/wp-content/uploads/rouz_chel_protiv.pdf

Ru said...

http://www.urbandharma.org/udharma2/becono.html